Волейбол и Баскетбол.

Имам пост с заглавие “Волейбол” в който с 2-3 изречения съм изразил спонтанната си радост от победата на нашите момчета над Бразилия. Този пост продължава да се посещава и вероятно четящите остават разочаровани. Затова реших да се върна в миналото с две незабравими мои срещи с волейбола и една с баскетбола.

+ Трябва да е било 1955 година. На стадион “В. Левски”, пистата пред сектор “А” е направено волейболно игрище. Предстоят три приятелски срещи между България и СССР. До колкото си спомням, в българският отбор играеха Б.Гюдеров, Т.Симов, П.Пондалов, Мошалов, а останалите не ги помня. От съветският отбор си спомням само едно име - Рева и на негово име имаше кръстена забивка -когато тялото е перпендикулярно на мрежата. Тогава спечелихме и трите мача. Радоста беше голяма, но по-радостните милицията ги отвеждаше по участъците, демек не уважават българо - съветската дружба.

+ 1970 г. В Москва съм, хотел “Русия”. В едно  от фоаетата на етажа, пред телевизора сме застанали двадесет човека в т. ч. ние, двама българи. Наблюдаваме финала на световното първенство по волейбол между България и ГДР. Геймовете 2:2, а в третия водим 13:5 и само 2 точки ни делят от първата световна титла. Губим гейма 14:16, губим и световната титла. По - голяма мъка от спортна загуба не съм преживявал в живота си. Дори в момента още ме е яд. Само две имена си спомням от нашия състав - Д.Златанов и Д.Каров. Виждайки мъката ни, двама арменци ни поканиха да пробваме истински арменски коняк. На тази среща, от арменците научих, че арменски коняк, но “московскии розлив” не бил качествен а най-велик българин е Яворов.

+През 1960 годин, американският баскетболен отбор Харлем Глоубтротърс гостува в България. Присъствах на представлението - някакъв невъобразим фоерверк от дрибъл, пасове, трикове, стрелба и всички възможни техники. Едно цирково представление по правилата на баскетбола. Влюбих се в играта.

Китай.

Този път влизам в Китай от Хонг Конг. Най-близкият град Шенчжен е само на 35 км. Разтоянието го вземаме с влак и безкупейни вагони. След по-малко от час вече сме в града. Това е първата специална икономическа зона създадена от Денг Сяопинг през 1979 година и образец за капитализъм в социализъм с китайски характер. Чуждестранните инвестиции над 30 милиарда долара са превърнали малкото рибарско - селскостопанско градче в страхотен мегаполис. Няма бранд, известен на мен, който да не вдигнал 10 - 20 етажен билдинг.Тук му е мястото да кажа, че бранда “България” също присъства. Преди няколко месеца, шефмонтажният пусна в експроатация една една технологична линия за бутилиране на бира в бутилка 0.640 литра с капацитет  18000 бут./час. Сега на обекта има един техник за наблюдение на работата на линията. Срещам се с него и с ръководството на завода.
Хотелът, в който съм настанен, е супер. Има няколко ресторанта, но аз предпочитам този с шведска маса. Плащаш около 7 долара и каквото душа ти сака. А разнообразието на храна е невъобразимо. Моите предпочитания са към ” фрути дел маре “. Сутрин, шведската маса е безплатна.

Най - силно впечетление ми направи посещението на, ще го нарека шенчженския парк “Етъра”. На една огромна площ, всяка провинция и автономна област е изградила малко селище, което отразява архитектурния облик на района. Тук можеш да се запознаеш с фолклорните песни, танци, обичай, сувенири и т. н. на 56 народности. В площа, където се представяше провинция Урумчи, една сграда силно ми заприлича на стара пловдивска къща. Разглеждайки по - късно картата, установих, че провинцията обхваща Алтайските планини и граничи с Казахстан, Руската федерация и Монголия т. е. района от където са тръгнали прабългарите към Европа.

Китайците ми казаха, че кметството ще закупи първия и последен съветски самолетоносач “Минск “, който ще бъде акостиран в шенчженския залив и превърнат в атракция.

Нощният живот в Женчжен е малко по- различен от другите провинции, поне така твърдят българи живяли дълго в Китай. Още първата вечер, след като хапнахме в хотела ” на шведската маса”, около 10 часа вечерта, китайците предложиха да потанцуваме. Оказа се, че ще стане на ХХ етаж на хотела. Излизаме от асансьора, а  в фоаето  не по-малко от 50 момичета. Виждайки 5 самотни мъже /3 китайци и 2 българи/ бяхме моментално заобиколени. След кратък диалог, единия от китайците посочи 5 момичета. Всички останали се оттеглиха, а ние вече хванати под ръка от избраните момичета влязохме вътре. Дискотека като всяка дискотека. Бързо ни настаняват на някаква маса и нашите китайци я отрупват с уиски, лед, разни ядки, безалкохолни напитки и какво ли не.След два часа бясно танцуване, китайците ни поканиха да ставаме. Вървиме след тях и влизаме в някаква стая, стая за кареоки.Сядаме на някакви отомански мендерлици, малки масички,които наново са натрупани. Започна едно пеене на китайски песни - от картинките разбирам, че всичките са свързани с героичната им борба. Във втората част пуснаха руски песни. На мен се падна честа да изпълня ” Подмосковние вечера”. В ранните часове на дена, слизаме пред хотела, китайците настаняват момичетата в таксита, те ни удрят по една вендуза по бузите и сбогом. Момичетата са нещо като ” китайски гейши”, нещо като компаньонки но със строги правила на поведение и са от бедните провинции на Китай, като Съчуан. 

Пътуваме с кола за Кантон, столицата на тази провинция. Разстоянието е от около 150 км. и имам чувството, че градовете са се разраснали така, че в действителност са един град. В Кантон, няма начин да не пробваме, прочутата кантонска кухня, една от четирите основни кухни на китайската кулинария.

От Кантон хващам самолета за Пекин. Там съм видял почти всичко интересно - дворци, палати, паркове, великата китайска стена, пещерата където е открит китайския хомо сапиес и т. н. Впрочем, това е моето последно посещение в Китай - търговията на комплектни предприятия умря.

Накрая да не забравя да спомена какво са направили нашите инженерингови организации в Китай:

Стокообменът-по клиринг.Валута на клиринга-швейцарски франкове.
-Проектиране и доставка на оборудване за 30 бр. мини ВЕЦ всеки по 2 MW- изп. през 60 години.
-Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на оранжерия 15 декара.-изп. 80 -те год.
-Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на 49 бр.Технологични линии за бутилиране на бира с капацитет 8000 бут/час и 18000 бут./час при обем на бутилката 0.640 литра.-изп. 80-те год.
-Проектиране, доставка на оборудване и шефмонтаж на фабрика за производство на газирана водаи бутилиране с капацитет 24 000 бут./час. Обем на бутилката 0.640 л.-изп. 80-те год.
-В края на 80-те год. бяха създадени две смесени дружества за производство на ябълков сок и концентрат и за производство на кисело мляко и млечни продукти.Оборудването беше доставено от България. Тези дружества, в средата на 90-те години, фалираха поради некомпетентност да се ръководи едно предприятие в конкурентна среда.   

Монголия.

 

Трябва да е било 1987 година. Командирован съм в Монголия за около една семица с задача да подпиша протококол, че всички задължения по договора за доставка на оборудване, шеф-монтаж и пуск в експлоатация на консервен завод в малкото градче Шарин Гол са изпълнени. Пътувам със самолет по маршрута София-Москва-Улан Батор. Дълъг път и много време за размисъл. Какво знаех за Монголия? Преди всичко Чингиз хан и една, може би градска легенда, че монголските орди навлизайки във Виетнам са пленили 1000 красиви жени. Виетнамците били ги заразили предварително със сифилис и по този начин си отмъстили в дългосрочен план и монголската империя изчезва. Разправят, че наследството на това отмъщение все още се среща по монголско.

Монголската водка водка „Архи“ на времето се продаваше и в София. Син етикет, 0.5 л.и само за 1.73 лв. По качество биеше и Сталичная и Московская. Монголците са известни като пиячи № 1 както на водка така и на прочутия руски афтършейв „Тройной“. Познавах няколко монголци в Москва. Когато ги хванеше амока, три дена се затваряха в апартамента си и преминаваха на режим ядене, пиене и спане.

Приятел, работил като проектант в Монголия, споделяше, че монголците нямат задръжки и към жените. Например: монголски проектант, на който силно му се поиска, се заглежда в монголска проектантка, кима с глава и след малко двойката е в кабинка в тоалетната.

Религията на монголците е тибетски ламаизъм. През 30-те години, Чойбалсан събира около 30 000 лами в един стадион и малко преди да се срещне с тях, от близките хълмове, артилерията командвана от бъдещ съветски генерал, избива до един релегиозния елит.

Реалното, обаче е построеното от българските инженерингови организации в Монголия:

• Месокомбинат в гр. Чойбалсан- през 60 години.

• Кожухарско и кожарско предприятие в гр. Дархан- през 60 години.

• Десетки декари оранжерии-през 70-80 години.

• Консервно предприятие, главно за туршии-през 80 години.

• Геоложки проучвания по цяла Монголия.

• Смесено предприятие за добив на злато-през 80 години. Чувал съм, че годишния добив е бил между 180-200 кг./годишно. 50% остава за България.

Пристигам на летището в Улан Батор.Посреща ме Борето-търговският представетел и стар мой познат. Предлага ми няколко варианта за спане. Аз приемам спане в един празен апартамент в българския посолски комплекс. Вечерта сядаме на ядене и пиене. В апартамента му се носи някаква приятна миризма. Обяснява ми, че преди няколко дена брал гъби и ги е нарязал да се сушат в една от стаите. Обещава ми, че ще ходим да берем гъби и ловим риба. Прибирам се в моето ложе-съседен апартамент. Преди да легна, отварям прозореца да изпуша едно БТ. Мисля си, че съм се напил-на полянката през улицата, сърни и сърнички си хрупат зелена тревичка. Някои пресичат улицата и душат по оградата на комплекса. Редко минаващите коли спират и им дават път. Идилия, като в приказките. Лягам да спя. На няколко пъти ме буди рева на разгонените елени от близките хълмове, викащи сърни и сърнички за любовни игри. Нямам думи да опиша този рев на призив, болка и живот.

След няколко дена, отиваме един следобед да берем гъби и ловим риба. Борето слага във Волгата  гумени ботуши и нещо като тризъбеца на Нептун. Пътуваме 5-6 км. по шосе извън града и 1-2 км офроуд. Спираме до някаква рекичка. Тръгвам с Борето да берем гъби. Разбира се, че той бере, а гъбки дал бог. Подбира ги. За час , два торбата е пълна-поне 5 кг. Следва риболов. Надява гумените ботуши и с тризъбеца в ръка навлиза Борето в тихата река. За час е хванал три риби достатъчни за вечеря. Обяснява ми, че монголците не били по гъбите и рибата. А наоколо чист въздух и природа. Радост за окото на еколога. Единсвената страна от бившия соц.лагер запазила се от разюзданата индустриализация.

След 4-5 срещи подписваме протокола и получавам заявки за резервни части и специалисти . Получавам и устно предложение да направим едно смесено предприятие за сушуне на диви гъби и билки за износ. Има малка изненада- получавам телексно нареждане да пътувам за Пекин, трябвало да се подпишат два договора за наши доставки. Връзката Улан Батор-Пекин е по ЖП. Купувам билет за 35 дол. за спално купе. Влакът е съветски.. Влизам в купето-спътници ми са японка и рускиня. Знам английски и руски, така, че ще разберем. Чака ме два дена тежък и дълъг път.

 

П.П. Откровенно казано, исках с този пост да започна една серия за инженеринговите обекти изградени от България в Монголия, Корея и Китай. Започнах с Чингиз Хан и ето да къде стигнах..

Някакъв абсурд.

За илюстрация на поста си съм сложил един плакат от преди 50-60 години, призоваващ всички да гласуват. Те, тогава бяха годините на великия тиймбилдинг-не гласуваш и си отрязан от всякъде, като аполитичен.

Сега е демокрация-всеки, кой както иска, така действа. И аз, барабар Петко с мъжете, днес в 11 часа, облечен като за сватба се отправям към избирателните урни. Заставам на опашката от около петнадесет човека. Разглеждам хората. Болшинството познати пенсионери и пенсионерки.Изведнаж ми щуква мисълта, че съгласно статистиката за средната продължителност на живота, ние не би трябвало да дачакаме резултатите от четири годишния мандат на избраните от нас общински и районни кметове и съвети. И какво излиза-ние градобитите гласуваме за бъдещето на младите. Гласувам.Опашката е все от петнадесет човека, пенсионери. Пълен абсурд. Явно, никой не е чул призива на Любен Дилов-син, младите да скрият паспортите на бабите си.

А сега нещо по-реално. От вчера съм сложил торбичка с шест вратни пържоли и десетина стръка джожен в хладилника. Джожена придава много приятен вкус. Почиствам пържолите от джожена, посолявам и ръсвам чер пипер.Изпържвам ги в тиган леко и ги нареждам в тавичка. В същата мазнина изпържвам  за кратко 4-5 глави лук нарязан на шайби. В готовия лук сипвам сока на два изцедени лимона и покривам пържолите. Най отгоре нареждам 3-4 домата нарязани на шайби. Сипвам малко бира или вино. Всичко това се пече в фурната 20-30 минути. Следва ракия със салата. Салатата е от печени чушки, домати,червен лук, сирене, оцет, дървено масло и сол. Навремето, ако кръчмар сложи краставица в горната смес му вземали майсторското свидетелство. Пържолите се ядат с Каберне-отлежало от Менада.

Моите казарми.

През м.май т.г постнах част от моите преживявания през 1957 г. Сега ще продължа. През тази година завърших “Образцовият механотехникум- Сталин” и за моя радост , за първи и последен път, приема във висшите учебни заведения стана без изпити. С завършването, веднага минахме на медицински преглед в донаборните комисии.Спомням си, дълъг коридор и момци на 18-19 години, наредени на опашка голи, чакаме да влезем в залата. А там, на 5-6 маси стоят лекари и проверяват зрението, уши, нос, гърло, двигателни навици и разбира се, стандартното: ” обърнете се, наведете се и си разтворете широко бузите”. Така и не разбрах, какво гледа очилатия доктор.Накрая ти казват, че си годен за военна служба и да чакаш повиквателна. През м.юли обявиха свободния прием и си подадох документите в ВМЕИ “Ленин”. В края на м.август обявиха списъците-бях приет в специалноста ” Машини и апарати за химическата и хранително- вкусовата промишленост”, катедра “Обща топлотехника”. Тук да вмъкна, че от 45 приети студенти, завършихме 15 души +5 души от предишни курсове и от други институти.

А военната служба? Приетите студенти преди 1957 г. две години слушаха лекции по военно обучение в Катедра 22, ІІ и ІV курс бяха на обучение в казармата по два месеца и накрая получаваха звание “мл.лейтенант”. През 1957 г. Катедра 22 /като параграф 22/ беше закрита , а на нас ни беше казано , че след завършване ще служим 2 години. Но всяка заповед е предпоследна. В ІІІ и ІV курс ни взеха за по два месеца на военно обучение и ни произведоха  старши сержанти. И да не е без хич, след завършването през 1963 г. ни взеха в запас по три месеца та станахме мл. лейтенанти. Така попаднах в казармите в Карлово, военното у-ще в Силистра и школата за запасни офицери в Враца / първи випуск /. Тук мога и да спра, но с риск да съм многословен, не мога да не споделя някои спомени.

Карлово. Това беще танкова бригада. С пристигането веднага ни раздадаха нови обувки и дрехи . Срещу казармата имаше орехова горичка и там трябваше да си вдигнем палатковия лагер. Капитанът, отговарящ за нас, ни посочи къде да вдигнем палатките. За два часа свършихме работата бързо като зайци и седнахме да изпушим по една цигара. Идва капитана и след внимателен оглед нареди- да се преместят палатките с няколко метра в дясно. До вечерта свършваме. След проверката, тамам да си лягаме, гласа на капитана ни спира за момент: “Комсомолци, ама вие не сте си измили краката. Бегом към умивалните.”

В тая казарма действително искаха да ни направят войници-не се увличаха в теоритични обяснения, подкарахме танкове, научиха ни да стреляме, да взривяваме с тротилови шашки и най- важното, да маршируваме и изпълняваме командите. 

На 20-тия ден, се заклехме да браним родината и партията и по тоя повод ни дадоха официален обяд в Балкантурист. Бяхме 25 войника и 25 офицера. Хапнахме агнешко печено с неограничено количество зелена салата, анасонлийка и карловски мискет.

С хигиената не бяхме добре. Къпехме се в миялната с маркучи и студена вода. Понякога прескачахме до един водопад и там се къпехме и се печахме на слънцето.При едно оплакване по този повод, решиха да ни водят на баня в Сопот- на 6 км. от казармата. На лек бегом с противогази стихнахме до банята в състояние, като чели сме биле в потилнята няколко часа. Така ни отказаха от разни желания в бъдеще.

Имаше и културно-спортни мероприятия. Например посетихме музея на В.Левски. Шефката на музея започна да ни развежда и обяснява моменти от живота на Апостола и започна да се оплита. Ние присъстващите, започнахме да я поправяме. След връщането в казармата, всички посетили музея трябваше да слушаме укорите на един офицер, за лошото ни държане в музея-искали сме да се постави снимка на отбора на Левски, наред със снимките на заводи, ТКЗС-та и други носещи името му. Последва 2 часа маршировка. Оказа се, че шефката била съпруга на командира на поделението. Играхме и футболен мач с отбора на Карлово-две полувремена по 30 мин.Мачът продължи много повече, докато карловчани не изравниха резултата.

И накрая, малко преди да се върнем по домовете си, се появи в световното пространство, ливанска криза. В някои глави се въртеше мисълта да навлезем в Турция, в случай, че се изостри обстановката.Наложи се два дена да товариме снаряди в камиони.

По - късно научих, че политическият офицер беше ни написал характеристики във военните досиета-за всеки беше написал по 5 хубави думи и по 3  лоши:”не чете весници”, което осира цялата работа.

Силистра. Тук ни смениха профила-вместо танкисти, ни обучаваха за разузнавачи в обгазени и радиоактивни зони. По 6 часа ни четяха лекции.Конфликта беше между студентите завършили токущо ІV курс химия в СУ и преподавателите, висши офицери, учили навремето си, но заели добри позиции спрели да се интерисуват повече от тази наука, както сега с някои учители. Споровете между войници и офицери в казармата е извесно как завършват.

Планираше се, на 9-ти септември, училището в параден марш да премине пред трубуната. Ежедневно се маршируваше по 3 часа.Ние, които по това време трябваше да си бъдем по домовете, бяхме безсмислено, активно включени в тези сухи тренировки. Войникът не може да стои без работа, защото ще направи някоя беля.

Враца. За тоя казарма, въобще не ми се говори, защото вече бях женен, жената беше бременна 3-тия месец и я оставих сама в един непознат град. И най- важното, лишиха ме от активно дооформяне на първата ни рожба. По- късно трябваше да наваксвам.

Разбира се, че това не са всичките ми казарми. Мине не мине година-две и ме взимаха в запас. Най-добре съм запомнил едно учение в заснежения сливенски балкан. Спяхме една седмица в палатки върху слама. Готвача , обаче беше перфектен- главен готвач на снек бала на Балкантурист-Сливен.От измръзвания ни спаси, че предвидливо си носехме по няколко шишета коняк. Добре си спомням и военното обучение на учениците в лагера в Говедарци. Аз обучавах учениците от художествената и математическата гимназии. не знам какво съм ги обучил, но когато имаше възможност, избирахме някоя китна поляна и се печахме на слънцето.

Тук спирам,защото ако продължа ще се получи както в песента”Разтегли, Андрей, акордеона.”

Пак за 40-те години.

Наближава 9  септември. На този ден, вероятно, две групи от възрасни хора с китки в ръце ще се отправят да положат цветя - едните на “Братската могила” в Борисовата градина / за тях това все още е ” Парка на Свободата”/, а другите на паметника на жертвите на комунизма до НДК. Тези групи, ежегодно, стават по-малки и по-малки. Има третата група, в болшинството си - млади хора и тази дата или нищо не им говори или пък имат смътни спомени от грандиозни манифестации и тържествени митинги. Този ден, за тях, ще бъде една обикновенна неделя.С тях искам да споделя моите спомени, изчистени от бъговете на времето.

Варна. Трябва да е било 8 септември. Аз, майка и сюрия съседи и съседки тръгваме към варненския затвор. Там, вече, се бяха събрали бая хора. Застанали до едно дърво, гледахме как хората блъскат с юмруци железните порти на затвора. Най - после вратата се разтвори и изсмука хората навътре. Ние благоразумно стоим до дървото. След време, хората и затворниците започнаха да излизат. Разправяха, че тълпата е пребила надзирателите, взела ключовите от килиите и освободила затворниците -политически и криминални. Всички се отправиха към гробищата на затвора. Около един гроб, този на Йордан Мундаларски/обесен в затвора/, шествието спря. Започнаха речи, вдигане на свити юмруци и разбира се песента “Вий жертва паднахте в неравна борба..”  В това време прелетяха два самолета и започнаха да кръжат. Имаха петолъчки на крилата си.

Следващата сцена, която си спомням, е голям митинг пред Народния Театър. На балкона беше варненския Владика, някакъв български генерал и някави хора. Владиката говореше на народа. Някой от вътре издърпа генерала и се разнесоха изстрели. Хората започнаха да си шушукат “Видяха му сметката”. По едно време, хората започнаха да викат:”Руснаците, руснаците идват” и се показа колона автомобили с войници.

На следващият ден, 9.ІХ, с двора ни влезе група червеноармейци, направихме едно ешмедеме на теферич, но това съм описал в спомените ми Wars-1 в блога.

Така започна изграждането на народната демокрация- първата дефиниция за режимите на управление в социалистическите страни.

Нямам спомени от идването в България на немските войски през 1940 г., но както казва един режисьор: ” През 1940 г. 6 милиона българи посрещнаха немските войски с цветя, четири години по късно, същите тези 6 милиона посрещнаха съветската армия пак с цветя.Какво да искаш от този народ.”

/Тук, в скоби, искам да вмъкна една история:Моята леля, в началото на 20-те години, се омъжва за руснак, пленик от първата световна война. Бил много добър майстор на обувки, а като гледам снимките-двамата са били направо красиви. В това време, във Варна, действа някаква организация съдействаща на завръщането на руснаците в родината им. Това е била официалната им мисия, а тайната- да се борят срещу белогвадейската общност в България. Та под тяхно въздействи, този вуйчо, решава да се завърне в Русия. Това е било през 1927 г. Леля ми била готова да го последва, но баба ми дава своето вето, като постановила:”Иди в Русия и като се устроиш, Милица, ще дойде при теб”. Милица е името на леля ми. Така цяла група руснаци наемат гемия и се отправят към Одеса.Този вуйчо повече не се е обадил, а леля ми така не се е омъжила втори път и тайно се е надявала на някаква вест от него. Идването на Червената армия на 9 ІХ и вдъхна нови надежди и тя напразно чакаше, някой ден, той да открехне дворната порта. 

Тази история има продължение: През 1970 г., в Москва се запознах с една възрастна жена -преподавател по български език. От дума на дума, разбрах, че е от Варна, женена за руснак и през 1927 г. с гемия е пристигнала в Одеса. Веднага и разказах историята с моята леля. Тя , естествено, не помнеше моя вуйчо, тъй като не една гемия с руснаци е пътувала за Русия. Само махна с ръка и шепнешком ми каза: “Имаше много сита, преди да те освободят и да оживееш ” Разбрах съдбата на вуйчо, но не я споделих с леля си./

Раждане в Египет.

1.1.1976 г. Момичето ми в ръцете на медицинската сестра.

Трябва да е било м.април или м.май 1975 г., когато жена ми съобщи радостната новина,че е бременна. Намирам книгата-справочник за служителите на ООН. В главата “медицински услуги” избирам от препоръчаните акушер-генеколози този, който е най-близко до нас. Уреждам, по телефона, първата ни среща. В чакалнята няколко двойки и по дрехите, мъжете с шарени кърпи,гевреци и скъпи галабии, разбирам, че са дошли от Емиратствата. Докато чакаме, разбирам, че почти е задължително присъствието на съпруга при прегледите. Влизаме вътре. Д-р Шадиак ми прилича на Омар Шериф без мустаци. Кратък разговор с мен и записва нещо в тефтера си. В това време, съпругата ми е на стола и покрита с голям бял чаршаф. Доктора си слага на челото някаква миньорска лампа и като фотограф си мушка главата под чаршафа. След прегледа доктора ми кима:”кулю тамам” т.е всичко е наред. Разбираме се , за сега да го посещаваме ежемесечно. По-късно, жената споделя,че доктора боравил много внимателно.И всичко вървеше нормално до VІІ месец. Тогава решихме да посетим прочутия пазар “Хан Халили”. Жената поиска да си купи роба, ръчна изработка и влезе в един магазин.Аз останах от вън и се захласнах да гледам, как майстор чекани една Нефертити върху чиния.По едно време, виждам някаква суматоха в магазина. Бързо влизам и какво да видя- жена ми на пода припаднала. За нула време се събраха стотици араби и арабки. Всеки се мъчи да я свести. Еле, дойде на себе си.Бързо в колата и в къщи.Ето и нейната история:”Разглеждала галабиите в някакъв шкаф.Изведнаж в шкафа се появила някаква котка, която държала нещо в устата си.Жената помислила , че пренася малкото си котенце, но изведнаж разбрала , че котката е хванала голям плъх, след което нищо не помни”.Така е, тя изпитваше ужас и от най-дребното полско мишле. Веднага отиваме при доктора. Прегледа я и ме посъветва, да роди в Кайро и от сега нататък ежеседмично да я водя на прегледи.Треперихме до 30.12.1975 г., когато ни каза да я заведа в болницата “Ал Катиб”. Спомням си, че бяхме почнали подготовката за посрещане на новата 1976 г. Жената беше приготвила 2 кг. едри скариди сварени с бяло вино и заляти с чуден сос. Преди тръгване пожела да ги опита, взема си с целувки довиждане със сина , тогава ІV клас и заминахме за болницата. Условията са отлични-единична стая + приемна за гости+ баня.На следващия ден давам разрешение за операцията/ затова се пита само съпруга/, отказвам да присъствам и водя жената до операционната.Екипа 5-6 души.До операционната виждам прозорец, отварям го и пуша цигара след цигара. Не знам колко време е минало, но изведнаж вратата на операционната се отваря и един мъж от екипа с зелена пристилка, дава нареждане да докарат креват и като ме вижда вика :”бенти, бенти”.Минава извесно време докато схвана, че ми се е родило момиче. Това е същото бебенце за което писах в “диарии” и което по-късно ме дари с два внука.От този ден не съм си обръснал мустаците, като знак за майстерство.  

Диарии.

Днес внучката ми се обади и се оплака от разстройство. Веднага изрицитирах указанията дадени по ТV от лекар специалист: пие се вода + лимон + захар, а за ядене само солети. Затворих телефона и един спомен изплува в главата ми:

Египет, Кайро-1976 година.Връщам се от командировка в Асуан и Едфу. Влизам в къщи и бързам да си видя бебенцето на 4 месеца. Жената ме посреща с тревожен поглед и съобщава: Детето има цял ден разтройство. Всеки родител- чужденец знае за фаталните египетски диарии, които са донесли смърта на много дечица. Доктора преглежда детето и ни предписва да му даваме ледено студена лимонада и обяснява:детето може да се е заразило дори и от кацане на муха върху устата; важно е да излекуваме диарията , а ако  гърлото простине , тогава ще мислим, но има много начини на лечение.На следващия ден, диарията изчезна.

Още спомени от 40-те години.

Отново Варна. Краен квартал.

Опашки. Снабдяването с хранителни продукти ставаше все по- трудно. Започнаха разговори за спекуланти/ тези дни Станищев същото говори/, за “мазни влакове” с които гражданите на големите градове пътуваха в провинцията за покупка на продукти. Може би,от това време идва песента за влака София-Лом, помните ли: В конски вагон / подобен на салон / пътувахме от София за Лом. Въведоха купони. Като първороден, аз трябваше да купувам мляко и хляб. За млякото, ставах рано, майка ми даваше една голяма тенджера, за да не се изплисква и при Киро Млекаря. Там вече, поне 10 души на опашката. Пристигат гюмовете с конска каруца. Киро дава , полагащия се 1 литър мляко първо на чакащите деца. Чакането за хляб беше по продължително, поради малките частни хлебарници. Налагаше се да чакам по 2-3 фурни докато ми дойде реда.Месечните купони и парите висяха в торбичка на врата.

Бардове. Петъчният пазар. Майка е по сергиите да купува продукти. Аз съм застанал до импровизирана естрада 1.5 х 1.5 метра издигната на височина 1 м. На площатката на стол седи певеца, с черни очила, което предполага да е сляп, Над него стърчи черен чадър, а пред него нещо като хармониум. Изпълнява някаква бялада, нещо като пеене със звук излизащ от носа,нещо като речитатив. Баладите бяха дълги сърцераздирателни истории за нещастна любов или за разбайници. Баладата свършва, помощника му обикаля с кутия слушателите след което предлага песнопойка. Така и не можах да хвърля поглед на тези песнопойки-балади.

Народен съд. Заседанията на съда се провеждаха в гимнастическата зала “Юнак”. Имаше митинг. Осъдените ги изкарваха на малкото балконче на залата. Митинга викаше неистово: “Смърт! Смърт!…..”

Кондензирано мляко. В същност беше мляко на прах. Майките по дежурство идваха в училище и на импровизирани печки приготвяха млякото. През голямото междучасие получавахме чаша мляко и кифла. Това продължи около месец. Млякото беше американско. Много години след това, научих историята на закуските. След WWII, група служители на английското МІ6 се оттеглят на остров Ямайка, столицата Кингстън. Сред тях е бащата на Джейм Бонд, Ян Флеминг. Те основават  търговска корпорация за бартерни сделки, единствената форма на търговия с изтощена от войната Европа. Така срещу български червен пипер получаваме мляко на прах и ямайски ром. Това трябва да се е случило по времето на Трайчо Костов.

Всекидневие. 40 години бяха най- постните години в живота ми.То не беше боб, леща, спанак, праз с ориз, лобода, каши, супи и т.н. Много филийки намазани с олио или свинска мас, поръсени със сол и червен пипер, съм изял. Хапвахме често риба и миди. Тогава много цигани се занимаваха с риболов и предлагаха по къщите най-често кая / попчета/ на връзка и миди, едри, кафяви и добре почистени. Случвало се е да предлагат калкан, писия, скумрия, илария и т.н. Манджите с месо бяха традиционни, но с телешко месо - често със сушени сливи и нахут.По Великден козунаците се месеха в къщи, цяла нощ чакаха тестото да “кабардиса”, а сутринта , в тави, ги носеха в фурната. За зимнина, освен традиционните туршии и кисело зеле се правеше юфка и тархана.

Ежесемично ходехме на “турска баня”. Майка ми е разправяла ,че до 3-4 годишен съм ходил с нея на баня и трябва да е истина , защото имам някакви размити спомени от много голи жени около мен.Та, отиваме с татко на баня, поседиме в потилнята да “ти кипне кирта”, след което ни поемат теляците. Те бяха яки мъже, с много  груби “тривки” и като те хванат ти свалят кирта, сапунисват те , изплакват те и си готов. В съблекалнята, увити в чаршафи, изпивахме по една студена лимона,ставаш нов човек и така до следващата седмица. През лятото, нямаше проблем с къпането- морето, минералните извори и най-вече със слънчева топла вода.

Във Варна е имало обичай, през м. май родата да отиде на теферич. Аз имам смътен спомен от един такъв теферич. Та , цялата рода се отправя на баня, като носят със себе си да речем, две тави с пълнени агнета, салати, лимонади, вино и разбира се ракия. Докато родата се къпи , баняджията е сложил тавите с агнетата да се пекат. След банята, с багажа се отива до някоя полянка до морето, постилат се черги и чаршафи, изяжда се всичко, може и лек сън и хайде обратно в къщи.

Работник.Една лятна сутрин, татко ми каза ,че ми е намерил работа в фабриката в която и той работи. Дадоха ми един сандък с  масури за текстилни машини и трябваше да ги сортирам. За два часа свърших сандък и в къщи. Така един месец. Получих”заплата”. Получените пари ги дадох на баба. Тя беше безкрайно щаслива.По- късно научих, че заплатата ми е плащал татко. 

Май се увлякох в тези спомени от 40-те години.

Първият учебен ден-15.09.1945 г.

В предишни постове съм засягал темата за 40-те години: детските игри през 40-те години и спомени от WWII. Сега ще се помъча да предам откъслечните ми спомени от 15. септември 1945 г., гр.Варна:

Дойде време да тръгвам на училище.Купили са ми картонена чанта с презрамки за носене през рамо, елепсовидна тенекиена кутия за закуска,буквар, сметанка, тетрадки, плоча за писане и кутия за моливи.Записали са ме в у-ще ” Св.Лавренти”. Намираше се срещу завод ” Вулкан ” и една открита площатка за метални отпадъци ни разделяше. Училището беше малко- стая за учителите и четири класни стаи. Тоалетните бяха на двора. С една дума,градско училище от селски тип.
Издокаран съм с бяла риза,къси сини пантапонки с презрамки, дълги бели рипсени чорапи захванати с жартиери и черни лачени обувки.От какъв материал бяха тези обувки , но при всяко прикосновение с топка или камък лакът се обелваше. Представиха ме на учителката- казваше се Мара Георгиева.  Байчото, застанал на най-високото стъпало, изпитателно ни разглеждаше. Те, байчовците  ,бяха нещо като старшините на ротите-подържаха чистотата в класните стаи и двора, следяха за реда по коридорите, биеха камбанката за начало и края на часа, палеха печките през зимата, проверяваха дали са чисти и изрязани ноктите, ако учителката закъсняваше, поемаха часа и ни разправяха разни лакардии и т.н.Байчото удари камбанката и ние влязохме в класната стая. Чиновете класически , прясно боядисани в зелено, Черната дъска-на стойка с две подвижни табли и две кутии за тебешира и сюнгера. Сюнгера е истински, докаран от топлите морета . Подът-износени дъски, но затова пък старателно намазани с подово масло. Всичките тези неща вече ги няма в нито едно училище.Наредиха ни по чиновете според ръста.На мен се падна първия чин на средната редица. До мен настаниха Данчето- съседско момиче, която имаше навик да си смуче левия показалец, докато с десния си въртеше кукуто на темето.
Отиването и връщането от училище ставаше пеша,на групи с много игра и без страх за родителите. Просто, транспорта беше с конски и магарешки каруци. Ако срещнеш камион, той беше някаква военна бракма с газгенератор.
Това е. Първи учебен ден в първо отделение.Началото на един дълъг път.

Edit. Имахме часове по вероучение. Свещеника които ни разправяше разни евангелиски истории го изгониха завинаги.