В В началото на кариерата си във външната търговия, много приказки за Куба бях слушал от колега, който в началото на 60-те години е работил в търговското ни представителство в Хавана.Той пиеше само Havana Club и след чашка, две започваше своите истории. То не бяха любовни приключени, покупка на злато, контрабанден износ на папагапи и някакви специални миди, търговия с пури в Испания, как си е поръчвал мерцедеса в заводите в Щутгард и как го е избирал на място и т.н и т.н.Тои действително имаше маслено зелен мерцедес за 2400$, но след едно гостуване в дома му и видях и папагала и мидите с „срамна“ форма и чудната му колекция от кубински монети вече вярвах на всичките му истории. Явно беше живял в ранните, но бурните и мътни времена на следреволючионна Куба.

Десет години по късно ,1978 година, имах шанса да работа с кубинци. По повод на една наша оферта за предприятие за бутилиране на газирана минерална вода с кап.18000 бут./час за град Пинар дел Рио,получавам телекс, че пристига кубинска делегация за подписване на договор. Ген.директора ми нарежда незабавно да се срещна с референтите за Куба в МВТ и КИНТС /Комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество при МС/ И двамата референти ми пеят една и съща песен: 1979 г. ще се състои втория конгрес на ККП и др. Фидел искал делегатите да пият кубинска газирана мин.вода.Той звънал на др.Живков да съдейства предприятиета да бъде пуснато в срок. Др.Живков обещал и те, референтите, искат да бъдат своевременно информирани ако има пречки. Направи ми впечетление, че при споменаването на Кастро с показалец сочеха на запад, а на Живков-към тавана, по-скоро към небето. Спомних си , че един ген директор, от икономически и патриотични чувства не искаше да включи в договара за завода за напоителна техника “Героите на 26 юли” хиляди метри медни кабели.Изгониха го от системата като мръсно коте.Беше забравил, че патриотизма включва и любов към Куба.

Делегацията в състав от трима души пристигна. С единият от тях водехме преговорите, а другите, две жени , имаха срещи с проектантите за изработване на технологичния проект. Притиснати от указанията на първите си държавни ръководители, за две седмици подписахме договора и обилно го поляхме в несъществуващия вече ресторант „Ропотамо“. Финала , обаче беше много тъжен. Едната от жените получава криза през ноща в хотела, другата не знаела че тя страда от задух и не и подала спрея от чантата и. Почина.

С голям зор произведохме оборудването, доставихме го, извършихме шеф- монтаж и конгресмените си наквасиха гърлата.

Две години по-късно, 1980 година, пътувам за Куба по маршрута София-Прага-Гандер-Хавана.Задача-да подпишем договор за пет предприятия за производство и бутилиране на рефреско- газирани напитки. Там е екип от трима проектанти, които вече са обиколили площатките и са направили скиците на разположението на оборудването.

Прага-отвратително дъждовно време и съм принуден да пия пет часа прекрасна бира с препечени хапки с чесън. Гандер-силно впечетление ми направи огромните омари и вратата в транзитнота зала през която преминават тези които искат политическо убежище. Летим към Хавана. Съседите ми- лепа цура и нейния приятел предлагат да пием по едно уиски. До Хавана станаха по три. Да не забравя и картината от нощния Ню-Йорк осветен като огромна коледна елха. Кацаме рано сутрин. Моите хора ме чакат. Настанявам се в хотел Хавана Либре /Хилтон /, тегля едно душче и на плажа някаде близко до Хавана.Влагата и горещината са ужасни-потта се стича по цялото тяло и ручейчетата влизат в обувките. Налягали сме под чадър в кръг като голяма маргаритка и си говорим за задачите. Очертава се, че можем да приключим работата до седмица,предвид, че оборудването съвпада на 90 % с това на предприятието в Пинар дел Рио.Водата и плажа са прекрасни. Тръгваме към колите и питам нашия представител, дали има “мурви”, а той се огледа и “пис, пис” сякаш вика котки. Дотичаха две кубинки, достойни да участват във всеки бекини конкурс и да дойдат с нас на край света, както те го разбират.За фалшивото повикване, девойките получиха подарък по една моряшка фанелка. Аз нямах контакти с обикновенни хора, но нашите специалисти категорично считаха,че тук хората живеят бедно в постоянна оскъдица.

По време на нашия престой, се състоя поредния годишен карнавал. На крайбрежния булевард стаяхме прави на каменен парапед и наблюдавахме преминаващите “кароси” на чийто пищно декорирани платформи мъже и жени бясно танцуваха самба.Бразилска работа. Може би не е толкова пищна обстановката но оставя трайни следи в спомените на човек.През цялото време разнасяха бира в картонени чаши бира-спомен за най-отвратителната напитка която съм пил.

Не знам по какви причини но “Тропикана” не работеше, но посетихме 4-5 ресторанта и много барове в старата част на Хавана. В ресторантите нашите хора от търговското представителство идваха с чанти като водопроводчици пълни с хавана клаб, хапвахме задушени свински джоланчета и се наслаждавахме на латино танците. В баровете в старата част на града пиехме я мохито, я дайкири, както на времето Хемингуей го е пил.Тук видях и величието на старата архитектура, която умираше- Кастро беше обещал, че къщите на имигриралите кубинци ще запази 20 години и сега те пустееха и се разкапваха.Вечер, преди да се приберем в хотела се отбивахме в една сладоледжийница “Копелия”, удряхме по 3-4 топки чуден сладолед и се отправяхме да спим.Една вечер прибирайки се в стаята си, отвори се една врата и от там излезна една кубинска газела, току що изкъпана. Върви с мен ими говори на испански.Тук може да се каже,че съм и затворил вратата под носа, но не. Поканих я, пихме по едно уиски , тя хапна половин кутия пияни вишни и през цялото време говореше , а аз не знам и дума испански.Тръгна си с остатъка от кутията бонбони под мишница, разменяйки си по една целувка по бузите.

Нашите командировачни се водеха като конвертируемо песо.Ходихме до някакъв магазин, нещо като нашия Кореком и от там си купих три кутии пури и хавана клаб но кафяв-по-дълго отлежавал.

На шестия ден, подписахме договора, а на семия ден се качихме на самолета за София по същия маршрут.Много български специалисти изпращаха съпругите си.Защо ли ми се струваше ,че в очите им се четеше радост? .