Днес започнахме пролетното почистване на градинката пред входа. Отивам да изхвърля боклука и пред кофата за буклук някакъв човечец, борец за разделното му събиране, рови в кофата. Въпреки топлото време, беше облечен във ватенка, от ония, от зелен док останали от времето на строителството на социализма, но никога прана и вече с неопределен цвят. Стане ли въпрос за ватенка, винаги се сещам за Пеньо Пенев и неговото „…а ватенка топла за зимния ден“  и денят когато се запознах с него.

Трябва да е било в далечната 1958 година. Връщам се от лекции с един колега Калчев. Той беше по-възрастен от мен, бивш офицер,  който го е хванало някакво масаво съкращение, срещу компенсация от 20 заплати. Съкратените офицери ги приемаха в университетите без приемни изпити. Приближаваме Народното Събрание и той ме кани на едно питие в тогавашното кафене „Савоя“. Влизаме вътре, заведението полупразно. Моя човек се отправя към някаква маса, заета от двойка-мъж и жена, разговаря с тях, явно познати, а след малко с жест ме канят и мен. Запознавам се с двойката и изведнаж разбрах, че съм с поета Пеньо Пенев. Седях срещу него. Не знам кой предложи, но започнахме да си поръчваме по 50 гр. от менюто на твърдите напитки, а те не бяха много-сливова ракия, коняк“екстра“,  мастика и мента. Мезе-луканка. И започнаха едни разговори. Бившият офицер говореше най много, след него поета, а аз и жената се обаждахме от време на време. Темата беше за случки от живота. Спомням си, че поета разказваше за някаква шкембеджийница в Димитровград, как бачкаторите-бекяри рано сутрин, поръчвали по едно голямо шкембе чорба  и за отскок по една циганка-коктейл от гроздова ракия и мастика. Говореше накъсано, сякаш декламира, очите му горяха а погледа му рееше някъде над главите ни. След около два часа , аз и офицера си вземахме довиждане . Следващата година разбрах, че поета се е самоубил. Сега си мисля, че духът на времето тогава го е убило.