Поетът с ватенка.
Днес започнахме пролетното почистване на градинката пред входа. Отивам да изхвърля боклука и пред кофата за буклук някакъв човечец, борец за разделното му събиране, рови в кофата. Въпреки топлото време, беше облечен във ватенка, от ония, от зелен док останали от времето на строителството на социализма, но никога прана и вече с неопределен цвят. Стане ли въпрос за ватенка, винаги се сещам за Пеньо Пенев и неговото “…а ватенка топла за зимния ден” и денят когато се запознах с него.
Трябва да е било в далечната 1958 година. Връщам се от лекции с един колега Калчев. Той беше по-възрастен от мен, бивш офицер, който го е хванало някакво масаво съкращение, срещу компенсация от 20 заплати. Съкратените офицери ги приемаха в университетите без приемни изпити. Приближаваме Народното Събрание и той ме кани на едно питие в тогавашното кафене “Савоя”. Влизаме вътре, заведението полупразно. Моя човек се отправя към някаква маса, заета от двойка-мъж и жена, разговаря с тях, явно познати, а след малко с жест ме канят и мен. Запознавам се с двойката и изведнаж разбрах, че съм с поета Пеньо Пенев. Седях срещу него. Не знам кой предложи, но започнахме да си поръчваме по 50 гр. от менюто на твърдите напитки, а те не бяха много-сливова ракия, коняк”екстра”, мастика и мента. Мезе-луканка. И започнаха едни разговори. Бившият офицер говореше най много, след него поета, а аз и жената се обаждахме от време на време. Темата беше за случки от живота. Спомням си, че поета разказваше за някаква шкембеджийница в Димитровград, как бачкаторите-бекяри рано сутрин, поръчвали по едно голямо шкембе чорба и за отскок по една циганка-коктейл от гроздова ракия и мастика. Говореше накъсано, сякаш декламира, очите му горяха а погледа му рееше някъде над главите ни. След около два часа , аз и офицера си вземахме довиждане . Следващата година разбрах, че поета се е самоубил. Сега си мисля, че духът на времето тогава го е убило.
Етикети: Пеньо Пенев, ватенка
февруари 25, 2008 в 11:49 am
Хубава история! Благодаря, че я изрови от спомените. Наистина жалко за ранната му смърт.
февруари 26, 2008 в 10:12 am
Живея близко до мястото, където е живял в последните години и където е умрял. Влизала съм в стаята му. И аз помня точно тези стихове:
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. — Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
( Аз, един от народа, Пеньо Пенев)
Ироничното е, че народът мечтае за противоположното. Пеньо Пенев не е бил един от народа. Мисля, че това е един от основните му проблеми.
февруари 26, 2008 в 10:58 am
Това “Аз, …” показва, че не е един от народа.
В живота си съм срещам 5-6 идеалисти и суровия живот ги направи на дармадан.
Жената, в моя разказ беше много красива, но не беше от неговото тесто.
февруари 26, 2008 в 11:55 am
Ще ми се и аз да го бях познавала… На мен пък ми хрумва “Ракета” - когато го прочетох за първи път, мисълта ми беше че никога не съм виждала нещо подобно, дори близко
февруари 26, 2008 в 11:58 am
Ще ми се и аз да го бях познавала… На мен пък ми хрумва:
Ще има пак звезди…
и кучета… ще има,
виещи към тях… като преди.
Но нека вярата не оскъднява!
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!
- когато го прочетох за първи път, мисълта ми беше че никога не съм виждала нещо подобно, дори близко
февруари 26, 2008 в 12:00 pm
/*уфф, някой да ме убие - тъкмо уърдпрес ми каза, че ми е загубил коментара, а аз се ровех из главата си за рими и то какво излезе - пак изглеждам нелепо. Може пък да ми отива*/
февруари 27, 2008 в 10:44 am
Митко Иванов пише май единствената правдива биография - “Повест за Пеньо Пенев” - малко продълговато книжле с твърди корици и единствената биографична книга тогава, а на него поетът пише и предсмъртните си думи :
‘Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…’
Това е причината да се издават стиховете без подробни биографични данни - в къщи има гланцирана книга с нестандартно голям формат с твърди корици и грамофонна плоча към нея, а биографични даннив нея - не.
После се навъдиха биографи - “приятели” много.
А през 60-те години идеалистите бяха “позачистени” - “Априлска линия”.
На практика им беше съсипан животът.