Не знам как е при другите пенсионери, но моята дуща се стопля от радост когато се събера с всики внуци или със семействата на моите деца. Ето от вчера, в къщи се събраха четиримата внука, две момичета и две момчета. Аз съм щастлив, но не и съседите. Данданията е страхотна. Природата беше благосклонна към децата през тези два дни-сняг, студ и слънце. Вчера, към 11 часа, облечени топло, малкия внук / 1 г. и 5 м./на шейна, групата се отправя към южната страна на блока. На отъпканата пътека е паркирала кола. Прощаваме и газим по дълбокия сняг. Спираме се под балконите на нашия вход. Снегът е бял и блести на слънцето. Изненадан съм, кучетата са оставили само две тре жълти дупки при облекчяването. Малкият, вече станал от шейната, ходи невероятно устойчиво по снета, но падне ли не му се става. Подканват ме да направим снежен човек. Такова нещо не съм правил от 40 години. Със общи усилия направих ме един Снежко около 90 см., но неоформен-бяхме неподготвени. След час сме в апартамента с изпръхнали, червени бузки. Данданията започва наново.

Днес поглеждам през балкона и изненада- Снежко си е цял. Групата отново е долу. Вече подготвени, слага ме бейзболна шапка, две черни копчета за очи, морков  и една стара метла.

Отдавна не бях почивал така, но настроението ми падна като чух Емел Етем- въпреки отпуската тя е била на мястото на събитията, т.е при закъсалите по пътищата. Явно нещо съм оглупял.