Както по-рано бях писал, всяка сутрин ходя на работа. Биологическият ми часовник е така настроен още в миналото, че когато и да си легна се събуждам малко преди 6:30 часа. С цигара и чаша кафе слушам първите новини, прегледа на печата или по компютъра хвърлям поглед на някои от вестниците. 7:30 вече съм на асансьора.Има и изключения, когато преди да тръгна чувам босите крачета на внучето тичащо към мен. Тук следва процедурата-слагане в седалката с колани, шишенцето с вода и една бисквитка. Щях да забравя пускане на телевизора. Любим всякакви реклами и динамични предавания.Чудя се, как рекламните агенции не пробват рекламните клипове пред деца на възраст до две години – динамиката се усеща от тях, а покрай това и от майки, татковци, баби и дядовци. Преди тръгване си казваме „чао „ с помахване на ръката. След асансьора следва бавно вървене по улиците, не само, че е хлъзгаво, а ми е интересно да видя хората в лицето. Болшинството са с мрачни физиономии като че ли са им потънали гимиите , неизменно гледат в краката си и е изключено да видиш жест на главата за поздрав, въпреки, че повече от 30 години сте живели в съседство в радиус от 50 метра. Мъглата прави картината още по – нереална от движещи се хора и автомобили с запалени фарове. В 8:45 съм в офиса и започвам работа. Останалите служители идват по-късно. Тъй като съм сам в стаята, нямам много, много контакти с тях. С тях съм на „здравей“-“здрасти“. От време на време идва шефът, пием по едно кафе на лакардия по песента „Разтегли Андрей акордиона“. Всеки кръгъл час изпушвам цигара в коридора. Тук се запознах с няколко сродни души и си говорим за какво ли не за живота. Интересно, темите ми са познати от преди 50 години , само думите са по-различни. До мястото за пушене има тоалетни и констатирах, че на четири мъжки посетители трима не си мият ръцете след посещение на заведението. 12:30 – 13:00 си тръгвам. Връщането става по- бавно, но имам възможност да порагледам някой и друг магазин.Хората ми се виждат едно ниво по-приветливи. На завръщането ми най се радва малкото внуче, като вика дя-дя и дава въздушни целувки. Какво му трябва повече на човек като мен?