Пак за 40-те години.

Наближава 9  септември. На този ден, вероятно, две групи от възрасни хора с китки в ръце ще се отправят да положат цветя - едните на “Братската могила” в Борисовата градина / за тях това все още е ” Парка на Свободата”/, а другите на паметника на жертвите на комунизма до НДК. Тези групи, ежегодно, стават по-малки и по-малки. Има третата група, в болшинството си - млади хора и тази дата или нищо не им говори или пък имат смътни спомени от грандиозни манифестации и тържествени митинги. Този ден, за тях, ще бъде една обикновенна неделя.С тях искам да споделя моите спомени, изчистени от бъговете на времето.

Варна. Трябва да е било 8 септември. Аз, майка и сюрия съседи и съседки тръгваме към варненския затвор. Там, вече, се бяха събрали бая хора. Застанали до едно дърво, гледахме как хората блъскат с юмруци железните порти на затвора. Най - после вратата се разтвори и изсмука хората навътре. Ние благоразумно стоим до дървото. След време, хората и затворниците започнаха да излизат. Разправяха, че тълпата е пребила надзирателите, взела ключовите от килиите и освободила затворниците -политически и криминални. Всички се отправиха към гробищата на затвора. Около един гроб, този на Йордан Мундаларски/обесен в затвора/, шествието спря. Започнаха речи, вдигане на свити юмруци и разбира се песента “Вий жертва паднахте в неравна борба..”  В това време прелетяха два самолета и започнаха да кръжат. Имаха петолъчки на крилата си.

Следващата сцена, която си спомням, е голям митинг пред Народния Театър. На балкона беше варненския Владика, някакъв български генерал и някави хора. Владиката говореше на народа. Някой от вътре издърпа генерала и се разнесоха изстрели. Хората започнаха да си шушукат “Видяха му сметката”. По едно време, хората започнаха да викат:”Руснаците, руснаците идват” и се показа колона автомобили с войници.

На следващият ден, 9.ІХ, с двора ни влезе група червеноармейци, направихме едно ешмедеме на теферич, но това съм описал в спомените ми Wars-1 в блога.

Така започна изграждането на народната демокрация- първата дефиниция за режимите на управление в социалистическите страни.

Нямам спомени от идването в България на немските войски през 1940 г., но както казва един режисьор: ” През 1940 г. 6 милиона българи посрещнаха немските войски с цветя, четири години по късно, същите тези 6 милиона посрещнаха съветската армия пак с цветя.Какво да искаш от този народ.”

/Тук, в скоби, искам да вмъкна една история:Моята леля, в началото на 20-те години, се омъжва за руснак, пленик от първата световна война. Бил много добър майстор на обувки, а като гледам снимките-двамата са били направо красиви. В това време, във Варна, действа някаква организация съдействаща на завръщането на руснаците в родината им. Това е била официалната им мисия, а тайната- да се борят срещу белогвадейската общност в България. Та под тяхно въздействи, този вуйчо, решава да се завърне в Русия. Това е било през 1927 г. Леля ми била готова да го последва, но баба ми дава своето вето, като постановила:”Иди в Русия и като се устроиш, Милица, ще дойде при теб”. Милица е името на леля ми. Така цяла група руснаци наемат гемия и се отправят към Одеса.Този вуйчо повече не се е обадил, а леля ми така не се е омъжила втори път и тайно се е надявала на някаква вест от него. Идването на Червената армия на 9 ІХ и вдъхна нови надежди и тя напразно чакаше, някой ден, той да открехне дворната порта. 

Тази история има продължение: През 1970 г., в Москва се запознах с една възрастна жена -преподавател по български език. От дума на дума, разбрах, че е от Варна, женена за руснак и през 1927 г. с гемия е пристигнала в Одеса. Веднага и разказах историята с моята леля. Тя , естествено, не помнеше моя вуйчо, тъй като не една гемия с руснаци е пътувала за Русия. Само махна с ръка и шепнешком ми каза: “Имаше много сита, преди да те освободят и да оживееш ” Разбрах съдбата на вуйчо, но не я споделих с леля си./