СеМеЧе.
Миналия понеделник, един Силно Мой Човек от Варна ми се обажда и ми казва: “айди, бе чувек,кога ши ми дойдиш на гости.” Отговора беше кратък: “Ако имам късмет, утре”. Не бях ходил във Варна от погребението на майка през 1999 г. Започнах подготовката- къпане, бръснене и събиране на багажа-малко сакче с книга за свещения кивот, Т-shirts, бански от преди 20 г., две кутии цигари, кърпа кенарена тъкана от баба ми и в 21.00 съм на жп гарата. Бре, тоя варналия министър какъв ремонт е направил. Слизам при касите,там цари спокойствие.Искам спално място, най-ниското легло, проверка, едно да и 25 лв. Егати весниците, преди седмица бяха писали, че най евтиното жп място ще струва около 30 лв.Купувам една бутиилка студена вода, изпивам една наливна бира и към 4-ти коловоз. Проводницата,/на български не се сещам/ засмяна булка,ми сочи купето, а там вече е моя съквартирант.Запознаваме се и влака тръгва. Часът е 22.15 . През ноща се събуждам около 4.00, излизам в коридора да изпуша цигара и поглеждам през прозореца. Небе пълно с звезди, нещо което отдавна не бях виждал в София.Удоволствието не трае дълго- приближаваме някакъв град и дали от светлината, дали от смога но звездите изчезват.Пристигам във Варна, купувам си обратен билет, пия едно дълго кафе и хайде при СМЧ-то. Той ме чака също с кафе и се качваме на тавана за да ми покаже второто си жилище. От две тавански помещения и изграден “конзолен” балкон е направил чудно нещо. От балкона има страхотна панорама на варненския залив.Дори ми хрумна за един проект-365 снимки на залива. Вземам душ, в колата и на гробищата . Тук,в три съседни гроба са погребани много близки- като се почне от дядо и баба и се стигне до сестра ми, татко и майка. Някакъв подземен склад на костите на любимите ми хора. Спомените пърхат в главата ми. Минаваме покрай къщата в която съм се родил и училището където съм учил А Бе Ве-то. В центъра изоставяме колата и пеша до Морската градина , къпане, разходки, обяд, разходки, срещи със стари приятели, навивки да остана поне още един ден , long drinks, кафета и т.н. 21.45 на гарата. Последни разговори пред моя вагон с групата изпращачи и в купето.Тук имам изненада-пет пубертета, смесена компания, от гр.Дългопол. Е, аз съм варналия, ама толкова “миеко” говорене не бях чувал.Излизам в коридора да изпуша цигара на отворения прозорец.22.25 влакът потегля. Село Дългопол, пролетта на 1944 г. Ние с майка сме се изселили,поради опасност от бомбардировка на Варна.Имаше и други семейства от София и Варна. Живеехме при бай Ганчо. Та той,като ме видя с лачените обувки отсече ” на дитету ши му направим цървули, луди ли сте да му абим чипиците в кълтъ”.Е, в с.Дългопол за първи и последен път носих цървули и навуща.Кондуктора идва и групата напуска купето, явно нямат билети за І-ва класа. Оставам сам в купето, подлагам си сакчето под главата и се опъвам на трите седалки. Заспивам със спомените от Дългопол. Събуждам се малко преди София. 7.30 часа вземам рейс.Хората отиват на работа и нито една усмивка по лицата.
