Напоследък в главата ми се въртят спомени от войните които съм преживял-WWІІ, войната от 6.10.1973 г. между Египет и Сирия срещу Израел и войната Ирак-Иран. При това тези спомени не са инцидентни. Инцидентно съм бил свидетел на гражданската война в Ливан, Виетнам и Афганистан. Хубавото на тези спомени е , че в тях няма трагични, а по-скоро хумористични ситуации.
WWII Когато е избухнала войната вече съм можел да ходя и със сигурност съм започнал да казвам мама и татко. Роден съм във Варна, в беден квартал-на около 300 метра от фабрика “Христо Ботев”. В къщата,4 апартамента залепени един до друг, английски тип с плоски покриви, живееха семействата на майсторите от фабриката. Дворът беше огромен и в един от ъглите беше изкопано скривалището-окоп широк и дълбок около 2 м. и покрит с траверси,чакъл и пръст. При въздушните тревоги, майка ме будеше, вземаше сестрами на ръце и хайде в скривалището, а там вече пълно с деца от околните къщи и майки с бебета на ръце. Имаше издълбана една ниша и в нея вода и не знам защо и кутия захар на бучки. Мъжете седяха на земята около скривалището, пушеха цигари в шепите си и водеха разгори шепнешком, сякаш да не ги чуят от самолетите. Под предлог, че ми се пикае гледах да изля на вън и да седна при мъжете. Там ми се струваше най-безопасно. По някога се чухаше бумтежа на прелитащите самолети и всички вдигаха глави да ги видят но освен черното небе или звезди нищо друго не се виждаше. При отбой се връщахме отново в леглата. Спомням си поне 5-6 такива тревоги. Слава богу, че това бяха само виене на сирени. Окопа го засипаха през пролетта на 1944 г.
Немски войници също съм срещал. В двора ни живееше “семейство” костенурки. Ние децата много им се радвахме. Един път, минавам покрай уличната чешма в близост до дома ни и какво да видя-две циганки хванали нашата костенурка и с камък се мъчат да я счупят. Облян в сълзи се развиках.Те обаче , не ми обръщат внимание. В това време минаваха двама немски войника, навикаха се по-немски на циганките, взеха костенурката и ми я дадоха. Щаслив, я пуснах в нашия двор. С тази костенурка си вземах сбогом през 1948 г. когато се преместихме да живеем в друга къща. По гърба и имаше още следи от ударите с камък.
Моята баба и лели живееха в близост до у-ще “Арабаджиев”. Аз често им гостувах. В училището бяше разквартирувана за кратко някаква немска част. Ние децата, на групички ходехме до телената ограда и все още ми се струва, че викахме “ком, ком, шоколад”. По някога получавахме шоколад.
Спомням си една полицейска блокада по това време. Трябваше да си стоим по къщите, докато мине проверката. Влизат двама полицай, с пушки и щикове на рамо, проверяват личните карти- зелени, мушамени тескерета, след което надничат под кревати, в гардероби или пълен тараш и довиждане.
Тук му е мястото, да кажа няколко думи и за червената армия. Реално армията беше във Варна на 8.9.1944 г. На 9.9.1944 г.пред вратата на къщата ни спря камион с около 10-15 червеноармейци. Не знам какво са говорили с обитаващите и съседите , но след малко започнаха да се нареждат маси за софра на двора. Пратиха ме да купя грозде от една съседка. Връщам и масите покрити с бели покривки, отрупани с консерви и бутилки с пиене, а около масите насядали българи и червеноармейци. Започна едно пиене, което всички виждаха за първи път. След час, два червеноармейците заспаха по и под масите. Но, имаше дневални които останаха трезви и започна пренасяне на заспалите с платнища в камионите. Натоварен, камиона отпраши. Аз бях щастлив-целия окичен с германски трофейни ордени. След много години, запознавайки се с договора “ленд-лиз”, осъзнах, че компанията е пила кубински ром, замезвала е с американска “тушонка” и е пушила “Кемел”.
Баба Калиопа, тракийска беженка, леко опиянена от рома се тюхкаше:”Бре тия ора не кусиха от доматето”. Тя слагаше всички съществителни в среден род, а сина си наричаше Кириак-ото.
