Манифестации.
април 30, 2007Сега, по - младите едва ли знаят за четирите годишни всенародни празника, които ние чествахме с въодушевление и манифестации. Това бяха : 1-ви май- международният ден на труда; 24-ти май- денят на българската писменост; 9-ти септември-денят на свободата; 7-ми ноември- ВОСР. От тези манифестации най съм се кефел на 24 май и най-вече на преминаването на семинаристите пред мавзолея-със скромен по- размери портрет на братята св.св.Кирил и Методий, пеейки “Върви народе възродени”. Страхотно хорово изпълнение.
Искам да разкажа за моята първа в София първомайска манифестация през 1954 г. и най-вече как празнувахме след ная.
Току що се бяхме преместили от Варна в София. Учех в “Образцовия Механо-техникум Сталин”/сега Софийска Техническа Гимназия,на бул. Стамболийски, срущу мола/. По стар български обичай ни събраха 1 час по-рано. Раздадоха на отличниците плакати, лозунги и знамена. Отметнаха ни в списъците за присъствие, провериха дали сме униформени. Бяха отмени ли вече, дали сме си изрязали ноктите и дали сме си почистили ушната кал. Строени по класове , само момчета с черните униформи, приличахме на ято врани. Маршрута: по Стамболийски, покрай мавзолея, по Царя, Орлов мост, дясното рамо напред, по Евлоги Георгиев, дясното рамо напред, по Заимов и в Техникума обратно. Директора ,застанал на една площадка, с патос и висок глас съобщава:”Днес от 16 часа всички тук на танцова забава”. Следва хвърлянето на шапки във въздуха преминаващи в овации “джабула”. Аз провинциалиста, говорещ варненски “миеку”, се чудя за радоста. Прибирам се в къщи- агнешко печено, тава зелена салата обилно полята с кисело мляко и дежурната дамаджана от 5 л.боза. Бяхме три деца. Нанова навличам униформата и хайде на джабулата. Първата изненада, никои не носи униформа-сака, широки в раменете; тесни панталони-16 см.;обувките-трандафори. Втората изненада, голяма опашка от ученички, повечето облечени във веселички басмени роклички. Влизам в двора.Двор като двор, където се играе футбол и отдавна не е расла трева. На стълбищната площадка се е разположил оркестъра, съставен от ученици.Тромпет, акордеон, китара и барабан- голям и малък + чинели. Ритъма се хващаше веднага, но за мелодията трябваше извесно време. Оркестъра свиреше почти без почивка валсове, танга и румби. Тангата бяха малко по -предпочитани защото танца беше някак си по- близко до идеята ”cheek to cheek” а мелодийте близки до старите градски песни. За румбата казваха, че е модерно да се” танци на двойните”, нещо като две напред,едно назад и с доста движение на тялото. Мелодиите,с изключение на няколко кубински румби /Румба Негро/, бяха български от знайни и незнайни автори с ритъм румба, които по-късно “Черно Фередже” дори им направи кавъри.
Народа танцуваше. Аз непрекъсннато гледах в краката танцуващите та белким схвана стъпките. Скоро установих, че болшинството също в хода на танца се учат. Престраших се и поканих първото попаднало до мен момиче. А тя, горканата, също като мен незнае, но към края вече не се настъпвахме и влязохме в ритъм. И почна се едно танцуване до здрачяване, когато дежурния учител даде края. Прибирам се в къщи и какво да видя на огледалото-лицето ми почти кално , а дрехите и обувките побелели от прахта.
В началото на учебната 1954/55 г. влязохме в новата учебна сграда и танцовите забави ставаха на някой от етажите. Беше любимо място за учениците и ученичките-любителите на танци.
След забавата, момчетата в класа започнаха да се питат: “колко чакала си тупна” т.е колко срещи с момичета си насрочи. Това също не можех да го асимилирам. По- късно разбрах, но това е друга тема.