Екооптимистично.

Живея в панелка с 10 входа, нещо като част от китайската стена. Хубавото е, че пред всеки вход има оформени две градинки по 30 кв.м.,а отзад-градинка с площ около 120 кв.м. При нанасянето през 1970 г., семействата отбелязваха радостното събитие с безразборно засаждане на дръвчета и декоративни храсти, още повече, че общините щедро раздаваха посадъчен материал по време на ленинските съботници.Постепенно ентусиазма спадна, дърветава израстваха в причудливи форми, храстите и розите избуяваха а тръни и плевели изместваха тревата. Боклукът от препълнените кофи намираше покой от вятъра в храстите и трънаците а найлоновите торбички висяха като прани гащи по клоните.Появиха се металисти. Не остана метална оградка по градинките , изчезнаха  решетките пред входовете за изтъргване на калта, метала от пейките, детските катерушки и дори алуминиевите дръжки на асансьорните врати. И хората,може би, ги  чукна мисълта в главата , че те собвствениците на жилищата, че те всекидневно се сблъскват с тази мръсотия и занемареност   и започна бавен процес на възтановяване на околната среда. Без комитети, без призиви ,без организатори. Това продължава вече десетина години.

Миналата неделя, разхождам най-малкото внуче с количката около блока и се радваме на слънчавия ден. Хората са почистили щумата, прекопали цветните лехи, сухите клони на дърветата изрязани,розите подрязани, дърветата цъфнали а тук таме и цъфнали цветя.Радост за очите. Гледам, хората от съседните блокове също са почистили. На детската площатка, две млади майки, сложили ръкавици, събират отпадъци в торбички, докато децата им си играят на пързалката. Звучу екооптимистично,нали? Дай Боже!